Време е за частна Камара на архитектите

Делян Жечев е на 31 години, семеен, с едно дете. По време на обучението си във ВИАС – София, се запознава със съдружника си арх. Светослав Станиславов, с който през 2001 г. създават проектантско бюро “ДИЗАРХ”. В началото наели само една секретарка, която да им напомня за ангажиментите , като впоследствие с упорита работа успяват да се наложат като едно от най-големите и най-добри ателиета в региона.

- Кое е различното в подхода ви към проектирането и архитектурата, към градоустройството като цяло?

Арх. Светослав Станиславов

- За добро или за лошо аз съм доста по-краен в мненията си от много колеги, които търсят златната среда и умерен тон в коментарите си. Може да е грешката в младостта ми, вероятно и аз ще поулегна като навъртя 40-те. Смятам, че всички проблеми на Варна в строителството идват от оправданието, че сме в период на израстване, че грешките са нещо нормално за държава като нашата. Всъщност проблемите идват от манталитета на хората тук. Демокрацията и новият строй са използваните клишета при обяснението за това хаотично и необмислено застрояване. Всички цитират Испания. Аз пък искам да дам за пример Хърватска. Проблемът ни идва от липсата на общ устройствен план на града, както и общ устройствен план на държавата. Ние нямаме комуникации. Строиш върху някаква си поляна край морето петзвезден комплекс и се наслаждаваш на творението си, без да ти хрумне, че за да стигне всеки до този комплекс, е нужен път, че му е нужна канализация, захранване с ток и вода и т.н. Решихме да правим ОУП тогава, когато бетонирахме всяко по-красиво кътче в тая страна. Една държава като Хърватска, която допреди 6 - 7 години беше в гражданска война, днес е опасана от магистрали с по четири ленти. Говорих с колеги там и те ми обясниха, че докато не се направи ОУП на цялата държава, няма да се допусне построяването на нов хотел, нов комплекс, на голф игрища, МОЛ и т.н. Там първо ще се изградят комуникации, след това всеки град ще си направи плана, в който ще бъдат фиксирани зоните с ниско и високо строителство, спортните зони, промишлени зони, търговски зони. Ние направихме обратното. Първо застроихме всичко както ни хареса с розови замъци и палати. Голяма част от безумията в строителството са заради алчността на инвеститора, който се опитва да продаде всеки квадратен сантиметър. Само в България съществува практиката да се продават общите части. По света хората си купуват апартамент, без да плащат за стълбището, за градинката пред кооперацията, за паркинга. Проблемите дойдоха от некачествения закон за устройство на територията, който постоянно се променя. Тези строителни недоразумения, които виждаме, са следствие от решението за терасовидната схема и 45-градусов последен етаж. Сега всички къщи си приличат по безумните покривчета и капандурки. Проблем са некачествените и неразбиращи хора, които стоят по разни инстанции, за да следят за качеството на строителството. Хората, които имат правата да упражняват контрола, са хора, които не работят, те нямат представа за истинската същност на работата, но се явяват последна инстанция за стореното.

- Смятате ли, че в забавянето на плана за Варна има някакъв умисъл ?

- Как според вас може да се впише старинният облик на Варна като нещо уникално в съвременната градска среда?

- Действащ орган ли е Камарата на архитектите и как тя защитава правата ви?

- В случая ще разсъждавам повече като бизнесмен, отколкото като архитект. Защото в момента архитектът е не само бизнесмен, но мениджър, адвокат. Всеки месец плащам някаква такса, че членувам в Камарата на архитектите. Като архитект съм горд, че съм там, но като бизнесмен усещам, че съм сключил една много неизгодна за себе си сделка. Тъй като Камарата на архитектите е един орган, който само те регистрира. И нищо повече. Той не ти помага. Съюза на архитектите изобщо не го споменавам, защото е аут, той е със затихващи функции. Камарата на архитектите не направи за толкова години нищо съществено, с което да подобри условията ни за работа. Ние, практикуващите архитекти, сами сме си виновни. Защото абдикирахме по някакъв начин от тази инстанция, всеки ангажиран със собствения си бизнес. И така в нея останаха да работят хора, които се изживяват като големи архитекти, а те не са наясно с проблемите на архитектурната работа. Много пъти на среща с колеги съм заявявал, че съм готов да плащам много по-голям членски внос в една камара, която действително да защитава моите интереси. Зад нея трябва да стои Камарата на юристите. Зад проектантската колегия трябва да стои адвокатска колегия. Когато аз имам проблем с даден инвеститор, който не иска да спазва проекта ми, не иска да ми заплати за труда или чувствам натиск, който ощетява моите права, трябва да има на кого да се оплача. Не мога да се примиря със ситуациите, при които виждам как мой проект се видоизменя от инвеститора, ползват се некачествени материали за изпълнението му, изопачава се като цяло моята идея и виждане, а да не мога да направя нищо. Когато се обърна към камарата с жалба като неин член, тя трябва да има влияние върху инвеститора. Ще има ефект, когато адвокат отиде при този, който нарушава моите права и заяви, че по закон са накърнени правата на член на камара, зад която стои адвокатската камара. Тогава вече инвеститорът Х ще се замисли дали да ми каже да си гледам работата. За бюро като нашето е по-лесно да се пребори с даден инвеститор, но какво да правят по-малките архитекти, които нямат финансовата сигурност и нямат подкрепата на съсловната си организация?

.
- Кой трябва да инициира създаването на тази нова камара?

- Как се справяте с остарялата нормативна база?

Няма как да стане. Затова ни куца строителството. Обликът на една сграда е част от облика на един град. Същото нещо се случи с моя сграда, от която аз се отказах като проектант впоследствие, защото не можах да преживея изпълнението й. Когато я видях, ми се доплака. Беше изпълнена с най-евтините материали, по най-безумния начин, крива, грозна. Всеки път като говоря за нея, получавам сърцебиене. Инвеститорът гледа да си продаде квадратните метри. Същия проблем с нормативите има и в пожарната. Остарели изисквания от преди 50 години. В момента технологиите са така развити, че аз мога да си построя къща в средата на морето, която да си стои сто години. В България за жалост нежеланието на големите строителни фирми да вкарват нови технологии е една от причините за застоя ни.

- Въпреки проблемите всъщност как се чувствате в България и във Варна?

Пламена Николова

Старите сгради са паметта и душата на всеки град

Арх. Станчо Веков е завършил през 1973 г. ВИАС - София. Повече от 20 години работи в Проектантска организация - Видин, където известно време е зам.-кмет по строителството. От десетина години работи и живее във Варна. Преподавател е във ВСУ “Черноризец Храбър”, факултет по архитектура и урбанистика, по дисциплините “Търговски и бизнес сгради”, “Интериор и дизайн”,и “Реконструкция на сгради”. Има реализации на жилищни и обществени сгради в цялата страна, както и на реконструкция и адаптация на паметници на културата за съвременни функции. Специален интерес представляват сакралните сгради, включително модерните, както и разработването на съвместни проекти с икономисти, историци, художници, скулптори и др. в областта на културния туризъм , интериора и дизайна.

- Арх. Веков, тема на нашата среща е изложбата “Хубавите къщи - изчезващите къщи”, която за втора поредна година бе организирана в Дома на архитектите във Варна, кое провокира интереса ви към старите сгради?
- Идеята дойде от кампанията, която Съюзът на архитектите поде през 2005 г., под наслов “Наследство в риск”. В цялата страна значителни паметници на архитектурата от местно или национално значение започнаха да се рушат, най-често поради смяна на собствеността или липсата на средства за тяхното реновиране както от страна на “новите” собственици, така и от държавата. Стига се до там, че загубваме част от най-ценните образци на т.нар. нова българска архитектура, която се развива под силното европейско влияние веднага след Освобождението през 1878 г. Най-застрашените от тях влязоха в т.нар. “Червена книга” на българската архитектура, за които спешно следва да се предприемат мерки за спасяване и адаптиране за нови функции и цели.

Първото издание на изложбата “Хубавите къщи - изчезващите къщи” I беше миналата година. След като я представихме най-напред тук, пред варненската публика, последва гостуване и в Централния дом в Съюза на архитектите в София. Колегите от Сдружението на софийските архитекти, чийто председател беше арх. Здравец Хайтов, много харесаха изложбата и реагираха светкавично, като подготвиха отговор-реплика на изложба, която нарекоха “Паметта на София”. Тя имаше премиера първо във Варна, в Дома на архитекта, след което съвместно подготвихме една сборна - от двете изложби, която беше показана на Международния фестивал на изкуствата “Аполония” през есента на същата година. С нашето представяне бе възстановено участието на Съюза на българските архитекти в този голям международен фестивал на изкуствата, след близо 10 години прекъсване. Надяваме се и настоящото издание на нашия проект да участва отново през септември на фестивала в Созопол.

…Защо изчезващите къщи/хубавите къщи?..., защото буквално е тяхното “изчезване” от пейзажа на почти всички големи, а и по-малки наши градове, от техните забележителни исторически центрове и изобщо от характерната градска среда. А се касае за едно архитектурно наследство, което макар и по-скромно, в сравнение със световните исторически и културни центрове, каквито са например Прага, Флоренция или Венеция, за нас е от особена важност, защото носи нашата историческа и духовна памет, а това значи и нашата индивидуалност. По понятни причини историческото ни развитие е възпрепятствало естественото еволюиране на архитектурните стилове и течения, поради което периодът от Средновековието до Ренесанса, Барока и Класицизма и последвалите късни/нео/-стилове, идват у нас едва в края на XIX и началото на XX век.

След края на Втората българска държава, до средата на XIX век, само несебърските църкви и пръснатите в отдалечени краища на страната манастири са свидетели на този период, отбелязъл върхови постижения по това време в европейската културна история. Фактически нашият ренесанс е прекъснат със завладяването на Балканския полуостров от турците през 1396 г., макар че вече е създаден такъв уникален паметник, какъвто е Боянската църква, вписана в списъка на ЮНЕСКО за световното културно наследство. Нейните изумителни стенописи, дело на т.нар. незнаен Боянски майстор, предхождат с десетилетия фреските на Джото, които поставят началото на европейския Ренесанс. Българската възрожденска къща е нашият връх на Възраждането, или нашият Ренесанс. Макар и сътворена често от неуки майстори, усвоили изкусния занаят на строителя по наследство (от бащи и деди) или след дълго и старателно чиракуване при най-добрите тогава майстори, станали известни по цяла България. Ненадминатият Кольо Фичето, чиито многобройни църкви, мостове и конаци и до днес удивляват с гениална простота и емоционално излъчване, или Уста Генчо Кънев, един от неговите първи ученици, оставил също толкова забележителни произведения, от които може би най-значителното е свързано с Варна. Става въпрос за катедралния храм “Успение на Света Богородица”, символ на града, който единствено той успява да завърши по плановете на одеския архитект Маас и по-късно на варненския Сава Дмитриевич, след неуспешни няколко опита на други строители. И това е нашето най-голямо богатство от това време. Следващият етап идва с т.нар. модерна архитектура, дело на първите български дипломирани архитекти, получили образование в известни европейски училища.

Това са известни имена, като архитектите: Петко Момчилов, автор на Минерални бани - София, и Районния исторически музей - Варна, например, или Никола Лазаров, оставил във Варна едни от най-значителните свои творби - Театъра, Икономическия университет или истинския “малък дворец”, както наричат сградата на Узунов или бившето Радио Варна. Тук са работили и много чужди архитекти, чиито първи творби са реализирани у нас. Ще спомена едно голямо име като Фридрих Грюнангрер, който е автор на значителен брой обекти в София и Варна, Разград и др., между които Богословският факултет и Дворецът в София на архитектите Рупелмайер, Хелмер и Фелнер и др. Сградите, които са останали от тях, са от особена важност за страната ни и особено за Варна, град в който се чувства един по-космополитен дух, различен от другите ни големи градове. Всичко това е причината да насочим нашите усилия за популяризиране на това архитектурно наследство сред по-широка общественост, така че да направим видима за всички граждани стойността на тази архитектура и значителността на това културно наследство, необходимостта от нейното съхраняване и интегриране в съвременния живот.

След тази твърде плътна застройка, която се направи по цялото Черноморско крайбрежие, “бетонирането” навлиза и в самите центрове . Т.нар. Гръцка махала във Варна е паметник от местно значение, но това е единственият останал все още цял ансамбъл с типичната за града застройка от края на XIX и началото на XX век. Тук не става въпрос за отделни сгради, паметници на архитектурата, а именно за цяла застройка, с характерните 2 - 3-етажни сгради, с уютни, малки дворове и много зеленина, които скоро могат да останат само спомен, за съжаление. Разбира се, не ми се ще да вярвам на подобна опасност и затова нашата цел е да опазим това богатство и да го пренесем за поколенията след нас. Изложбата е един от начините за това да намерим възможно най-широка аудитория за каузата на културното ни наследство, което и предизвика участието на толкова различни творци. Ние се опитваме не само с фотодокументация да представим тези паметници, а с помощта и на останалите визуални изкуства и мултимедия да разкрием всички аспекти на този проблем, за да намерим неговото трайно и сигурно решение, което да акумулира нови идеи и пътища за превръщането му от единична кампания в част от приоритетите на общинската и държавна политика. Сред тазгодишните участници са журналисти, художници, архитекти, студенти по архитектура, ученичка от езикова гимназия, а за пръв път и филателист, с марки на тема архитектура. Това, което прави различно второто издание, е освен по-големият брой участници, и факта, че за пръв път представяме реализация, която може да бъде посочена за пример. Това е частната галерия на ул. “Хан Крум” на художниците Цветана и Деян Векови, които правят възстановка на откритите археологически останки, открити в основата на сградата, които те експонират след точна и прецизна реставрация, оформени като част от един съвременен интериор. Това е принцип, използван изключително в модерната архитектура, като по този начин се получава онази интеграция между ново и старо, която прави единствено възможен континуитета, или непрекъснатостта на архитектурата във времето, доказваща непреходността на ценностите, създадени от човека. Нашата цел е да покажем, че стойноста на архитектурата е не толкова в нейните отделни образци и единични обекти, а в нейния непрекъсван разказ на самото й развитие, в което няма бели полета, подобно на онези, причинени от 500-те години чуждо господство. Те биха ни лишили отново и отново от необходимостта да се съизмерваме с другите и света, а това значи да вървим напред и да сме част от него. Поради тази причина наследството от края на 19 и началото на 20 век е особено ценно за Варна и страната ни,защото е част от нашата памет и нашата история, на нашето място.

- Кой трябва да се погрижи за съхраняването и опазването на това богатство? Работи се по ОУП, предвидено ли е тези паметници да се интегрират в съвременната градска архитектура?
- Неразделна част от ОУП (общ устройствен план), който се работи в момента под ръководството на проф. д-р арх. Иван Никифоров е изследването на културно- историческото наследство на Варна, с цел приемане на цялостна сратегия за неговото дългосрочно опазване и развиване. Актуализира се листата с обявените и регистрирани паметници на културата, тъй като се оказва, че много от тях вече не съществуват следствие на продължаващата бурна строителна експанзия. В този смисъл от страна на архитектурната колегия няма съмнение, че наследството представлява стойност, която следва да се запази, но само професионалната гилдия съвсем не е достатъчен гарант за това. Неговото опазване следва да стане приоритет на цялостното развитие на градовете ни, да стане част от политиката на местната власт, да е грижа и отговорност на стопаните на града ни. В този смисъл на нас ни е нужно съпричастието на всички варненци. Затова е необходимо да се работи по темата не кампанийно и изолирано в ограничени групи и общности, а на една максимално широка основа, открито и аргументирано. Защото не мога да се съглася, че само средствата са тези, липсата на които е причина за все по-зачестилите загуби на нашето архитектурно наследство. Практика в света е, когато собственикът на такава сграда не може да се грижи за нея, общината, ползвайки се от различните законови и нормативни уредби и схеми, може да изкупи тези обекти и да ги предаде на трети собственици, при условие, че се задължават да възстановят сградата в нейния оригинален архитектурен вид. Има и други варианти, при които Общината закупува сградите и вместо да се строят непременно нови сгради, за сметка на доказана стойност на автентичната застройка се предлага т.нар. инверсия на нейната първоначална функция и предназначение. В световната практика на най-големите днес архитектурни бюра и имена се наложи една много успешна практика за “прераждане” или обновяване на градовете. Тази световна тенденция за повторно използване на сгради паметници на културата днес се радва на успех от Америка до Европа и Далечния изток. И това не е случайно, защото освен чисто художествените качества се постига и голям социален ефект от такъв проект. Става въпрос за такава ефективност на този процес, който се постига за сметка на снижаване на крайната цена, която плаща обществото за своето развитие, т.е. най-нисък разход на суровинни и енергийни източници, което е най-важният проблем пред човечеството в настоящия век.

Многобройни са примерите в това отношение, но не мога да не спомена станалите своеобразни образци за копиране и подражание в целия свят: Източното крило на Националната галерия във Вашингтон и Пирамидите на Лувъра в Париж, на американския архитект Йо Минг Пей; бившата гара d’Orse в Париж за Музей на импресионистите в Париж, на миланската архитектка Гае Ауленти; остъкления двор на British Museum на сър Норман Фостър, чиято изключителна изложба видяхме през януари в София, и се стигне до Тate Modern в Лондон на швейцарския архитектурен тандем Херцог и де Мерон, които превръщат бившата електростанция на Банксайд край Темза за Музей на модерното изкуство, реализиран през 2000 г.

Тук бих искал да спомена и участието на моите студенти от IV курс архитектура на Варненския свободен университет, които представиха своите концептуални проекти по “Реконструкция на сгради” за бившата фабрика “Христо Ботев”, сгради - паметници на културата, по булевардите “Княз Борис I”, и “Приморски”. Идеята е да се предложи съвременна функция, която е необходима на града и едновременно с това да се съхрани и реновира оригиналният вид на сградата. По този начин се постига именно тази висока социална и културна ефективност, за която стана въпрос в цитираните световни примери, защото един град, който дава нов живот на старите сгради, ревалоризира многократно неговата стойност, а това значи инвестира в неговото бъдеще.

Нашата практика досега, имам предвид дори по времето на тоталитаризма, също има своите добри примери. Ще спомена Музея на земята и хората в София, бившия военен арсенал до НДК. Това е чудесно реализирана сграда на арх. Христо Ганчев. Да споменем и инициативата на Светлин Русев с превръщането на бившата баня в Плевен в художествена галерия, където е експонирана неговата колекция. Това са типични примери за инверсия на функцията на сградата в нова и актуална съвременна функция. Защото за да оживее един паметник, не е достатъчно да го възстановим само физически. Ако не му вдъхнем нова, адекватна на времето функция, той е обречен да бъде изтласкан вън от динамиката на съвременния живот, а с това и рискува самото си оцеляване, както се случва днес.

Тук е нужна категорична убеденост на гражданското ни общество, че това е част от националните ни стойности, от националната ни памет и идентичност, защото само така бихме могли да участваме равностойно в световната европейска архитектурна съкровищница. Знаете, че листата на ЮНЕСКО непрекъснато се обогатява чрез вписване на нови паметници, чиито качества са неоспорими, а това касае цялата политика на една страна за опазване и ревитализиране на най-ценното от нейното културно-историческо наследство.

- Оптимист ли сте за Варна?
- Ако не съм оптимист, съвсем няма да има смисъл заниманието с този проект. Но той ще продължи занапред с увличането на все повече участници и граждани. Тук искам да благодаря специално на журналистите за проявения интерес и широкото медийно отразяване. Изключително съм благодарен на Виолета Тончева, която освен участник, направи целия PR на този проект и успя да събере тази твърде разнолика артистична гилдия, което само по себе си предопределя този добър резултат. Благодаря на всички участници за това, че лишавайки се от лично време и с лични средства успяхме да продължим тази толкова необходима и добра инициатива, която надявам се ще доведе до конкретни резултати. Специално искам да отбележа участието на Ефирна телевизия “Варна”, МSAT и ТV “7 дни” за техните чудесни видео-филми и репортажи, като мултимедийна част на проекта, показани по време на откриването на изложбата и излъчени по-късно по медиите.

Мога да направя една радостна констатация, че за разлика от миналата година сега във Варна се срещат все повече стилни сгради, които се реновират и реставрират, и то по един много добър начин. Могат да се видят по улиците “Бдин”, “Братя Шкорпил” и на много други места. Това показва, че има вече разбиране по темата, има определено раздвижване и първите окуражителни примери са вече факт. Оказва се, че вече не само гражданите, но и бизнесмените разбират, че да се инвестира в сграда - паметник на културата, е повече от доходно, тъй като инвестицията е стратегическа, с по-далечна перспектива. Това правят често банките и големите фирми не само по света, но вече и у нас, като настаняват своите представителства и офиси именно в такива сгради. Добър пример е Си Банк, която реставрира бившата сграда на данъчното (хотел “Ню Йорк”) за свой офис и хотел. Миналата година показахме бившата военна болница или колежа “Сент Андре” в центъра на града. При него се предвижда изграждане на офиси от висока класа, но трябва да се каже, че не е достатъчно да се възстанови само външният вид и архитектура на сградата. Стойността на паметника е в неговата автентичност. Тук се получи една умишлена или неволна грешка на предприемача: фасадата рухна по време на строеж въпреки задължителното изискване за надежно укрепване и беше съборена изцяло съществуващата оригинална фасада. А става въпрос за сграда с автентична масивна конструкция от видима тухли (клинкер), с много интересни рустикални рамки от масивен камък около всички отвори и характерни детайли на покривния и етажен корниз.

Всичко това ще бъде възстановено надлежно, но няма да е автентично. По света има запазени сгради от I в. след Христа, какъвто е пантеонът в Рим, най-старата обитаема сграда у нас това е църквата “Св. София” в София от VI в., която се счита за най-старата християнска църква, действаща днес в света, защото “Св. София” в Истанбул, макар и по-ранна, днес е само музей. Това са забележителни паметници, каквато е и ротондата “Св. Георги” в двора на хотел “Балкан” и др.

Пламена Николова